Al parecer en Bulgaria me leen, lo que no es poco. Se trata de la nieta de la Babatinka, la que vendría a ser la Tinkanova, quien se ha sentido tocada por el relato dedicado a su abuela y me lo ha dedicado a mi en su idioma. Va por las dos y espero que lo lean en su lengua. Un beso Tinkanova.
В ПАМЕТ НА БАБА ТИНКА
Мигел Ернандес, говорейки за смъртта на един негов приятел (Рамон Сигет, мисля че се казваше), споделяше че умира душата му с тази смърт.
Аз не вярвам в душата, но ако съществува, то моята не е стандартна. Това, което имам аз е етика, принципи и не като тези на Маркс (Гроучу Маркс, за онези, които мислят зле). Принципите ми са стабилни, твърди, закалени с огън и кръв в характера ми, следствие на едно спартанско възпитание – нетолерантно и бедно, неща които обикновено вървят заедно за нещастие.
Затова ме боли, Тинка. Коя беше „баба Тинка” (на испански – баба Каталина)? Една малка госпожа с интелигентен поглед, наследен вероятно от нейните предци – смес от българи, гърци и роми.
Познах я за кратко време, но тя ме прецени набързо с два погледа – нещо свойствено за ромите, още повече ако са смесени с гърци и българи.
Независимо, че ме представиха като колега на дъщеря й, (която според нея продължаваше да е омъжена за един руснак) ме разпозна, че не съм й колега, а настоящия й партньор в живота. И не ме отблъсна, посвети ми даже няколко свежи усмивки и дори ме нарече „мило момче”. Разбира се на български език, тъй като за нея аз бях едно момче - на 53 пролети, но момче.
Тя на седемдесет и няколко години, изглеждаше с 10г. повече, тъй като беше преживяла Втората световна война и българският комунизъм (от който не се чувстваше недоволна впрочем). Свикнала да няма нищо, само един нетолерантен и твърд морал, комунизмът й предоставяше всичко необходимо, за да има къща, храна и за да могат децата й да се изучат, до такава степен, че една от дъщерите й („под моя власт” в този момент) успя да стане дори инженерка.
Тя вярваше в комунизма и го доказваше в дома си, където и малкото което имаше, беше за всички други. Тя в своята собствена къща, живееше в най-бедната част, за да може внука й да живее в по-добрата част на къщата. Тя беше щастлива от това (ако щастието е нещо, което баба Тинка е опитала изобщо). Тя беше щастлива и с нейните телевизионни сериали, със заниманието да прави търлъчки за зимата, консерви и ръководейки семейството.
В събота почина в една болница.... Без отопление, почти без лекарски състав и с недостатъчно медицинско внимание, поддържана само от своите дъщери, които за да бъдат до нея през последната седмица от живота й, трябваше да отнесат в болничната стая един радиатор и постеля за да прекарат там дните и нощите, където нямаше дори столове за да се седи.
Умря така, както живя – без шум. Не повиши тона, с изключение на няколко момента.
Бракът й (според разказите по този въпрос), беше по любов, нещо странно за България от онова време, където много често браковете са имали сицилиански характер, най-вече за да се пази честта и хорското мнение и не толкова по любов. Какво ви обяснявам на вас и най-вече на вашите майки, много от които са го изживели на собствения си гръб. Винаги е била предана и вярна на съпруга си (нещо задължително по онези места), независимо че не й беше отвърнато по същия начин, както и на малко жени от средата й. Но тя не се оплакваше и дори няколко години след като съпруга й вече беше починал (към който впрочем вероятно би могла да има много критики), на нея й харесваше да седне на един стол (купен от китайски магазин) и да гледа гроба и паметника на покойния й съпруг, докато някоя от дъщерите й почиства тревите пораснали в гроба. Същия до който сега почива тя. И така в състояние на боготворение, когато в действителност боготвореният би трябвало да боготвори боготворителката.
Но България е такава. Тя е на мъжете. Направена е от тях и е за тях. Жените успяха по време на комунизма да се включат на равни основи в професионалните и интелектуални сфери, но турската доминация почти до XX век, е причината жените да продължават да бъдат като робини за господарите си.
Но нека не се отклоняваме от баба Тинка, която почина така както живя, без да изисква внимание. Макар че моето внимание тя го привлече много ясно със своя дълбок поглед, преценяващ и суров, докато най-накрая оцени, че аз заслужавам дъщеря й. Надявам се да не я разочаровам.
Така след смъртта на една жена, която не познавах въобще, ме боли по същия начин както на Мигел Ернандес, въпреки че аз нямам душа. Но това е така, защото тази смърт ми показва смъсъла на живота, че всичко е ефимерно, че нашето пребиваване тук е като вятърно свистене, което се губи при срещата между вятъра и дървото, че е като писъка на птица изплашена от изненадващия изстрел на един ловджия......, че е като една фракция от нищото, украсена с клоунски скокове и филийки от въздух.
И мисля за всички тези жени, които дори не достигнаха да бъдат истински живи същества, тъй като им бяха нужни клоните на друго дърво, за да се развият. Точно като онези магични същества, които са безразлични за дървото в което намират приют, и само един магьосник знае какви са техните преимущества и каква е тяхната цена.
Ще плачат за теб, бабо Тинке, не се съмнявам в това. Но докога ще те помнят? Какво си направила за да те помнят? Деца? Да, но за децата ти, твоят живот е това – една история с няколко любопитни момента, където ще се забрави онова, което не си правила правилно ( и сигурно и без да искаш, не е малко) и ще помнят всичко добро, което също е много. Какъв е балансът?
Глупаво е да се правят баланси в една комунистическа страна (или поне е била). И имаше фабрики, болници с отопление, с доктори, имаше и училища за всички. Сега ти умря, когато от това вече няма почти нищо. Добър момент за да се умре, бабо Тинке, тъй като нещата не вървят към подобряване, а към влошаване.
Ще питате, защо пиша всичко това? Исках да знаят за теб и това да служи за спомен... За да те помнят. Кой знае дали съществува душата, дали някой я притежава и дали ще му се пречупи за смъртта ти и с твоя спомен. И макар да са малко тези, които ще го четат, ще помогне да бъдеш вечна.
Такава е литературата – дава присъствие, живот, а в някои сърца (това наистина го вярвам) значимост.
ДОБЪР ПЪТ БАБО ТИНКЕ. ЦЕЛУВАМ ТЕ.
ОТ ФЕРНАНДО –
ПИСАТЕЛ, ПРИЯТЕЛ,
НО НА ПЪРВО МЯСТО ЧОВЕК С ДУША,
НЕСТАНДАРТНА, НО ГОЛЯМА ДУША!
No hay comentarios:
Publicar un comentario